0
Любомир Николов е роден през 1954 г. в с.Киряево, Видинско. След като завършва Факултета по Журналистика на Софийския университет, започва работа във вестник “Литературен Фронт”, където 10 години работи като редактор. След промените емигрира със семейството си в САЩ, където продължава да пише поезия. От САЩ става кореспондент за България на The Voice of America и BBC. Женен е и има трима сина.
Любомир Николов има издадени 12 книги- поезия на български, английски, немски и испански език. Те са издадени в България, САЩ, Австрия, Аржентина: “Повикани от Прилива”, 1981 ;“Пътник”, 1987; “Pagan” (US, Pittsburgh: Carnegie Mellon University Press, 1992); “Nur Ein Steinwurf Vom Diesseits Das Jenseits Gedichte”; Salzburg und Wien: Residenz-Verlag, 1993; “Гарван”, 1995; “Оса”, 2005; “Street”, 2005; “Parábolas a medianoche”- Argentina:Ediciones Al Margen, La Plata, 2006; “Unreal Estate” - US, Pittsburgh: Carnegie Mellon University Press 2009; “Ленива лава”, 2016; “Idle Lava” - US, Settlement House Books, 2018; “Ангелът на виното”, 2023.
Участва като автор в 12 антологии, издадени в България, САЩ, Великобритания и Германия. Книгите му, излезли на български език, са библиографска рядкост.
Не знаех, че днес той е един от най-големите поети на България.
Открих го случайно. Бяхме състуденти във Факултета по журналистика на Софийския университет и близки приятели. Живеехме в Студентското градче в един блок. Той с жена си и сина си Явор на четвъртия етаж. Аз, съпругът ми и синът ми на първия етаж. Към нашата четворка се присъединяваха Росица и Памен. Пламен - певецът с китара Пламен Ставрев - свиреше и пееше до късно през нощта у нас. За съжаление него вече го няма.
Любо внасяше поезията в тези нощи. Той самият беше поезия. Почти всеки ден се отбиваше у нас, преди да се качи на четвъртия етаж. Помня как веднъж ми донесе един брой на вестник “Литературен фронт”. На първа страница, с продължение на вътрешна, беше публикувана неговата статия “Има на света Киряево”.
Киряево е родното село на Любо - намира се някъде до град Кула, Видинско, но на него повече му харесва старото му име - Пределина. Защото е на Предела. На предела между България и Румъния, на предела между България и Сърбия, на предела между сушата и водата на Дунав. До 8 клас Любо учил в Пределина. После отива да учи в град Кула. Живее на квартира там. Бил е 13 годишен.
Майка му?
Ох, тя много страда, че той се откъсва толкова малък от нея. Майка му се казва Мария. Тя е много важна в неговото оформяне като човек, характер и поет. Тя не само го обича. Тя го обвива в любов и му дава свобода. Така му дава шанс да бъде това, което е. Без груба намеса от нейна страна. Всъщност нейното влияние върху него е толкова ярко и силно, но по нейния си – ненатрапчив, начин. Тя изгражда характера му само с любов и разбиране. Любо има много силна връзка с майка си - тиха, дълбока, съкровена. Той е единственото дете в семейството. Имал е брат, който починал преди Любо да се роди. Мария е тъжна, когато момчето й тръгва за Кула. На изпроводяк баща му Герго пита: Взе ли дамаджанката с вино? Години по-късно Любо ще му посвети стихотворение - “Ангелът на виното”. Герго е бил фотограф. С много голям опит и с много снимки. Но това богатство от снимки, архиви и спомени изгаря.
Днес, от рефлексията на толкова много години, времената в Студентското градче ми изглеждат красиви! Съкровени! Ние петимата - Любо, Пламен, Росица, мъжът ми и аз, споделяхме всичко. И добро, и лошо. Между нас цареше близост. Помагахме си, подкрепяхме се. Във всичко.
След като завършихме Университета, всеки тръгна по своя път. Разделихме се неусетно. Мисля, че Студентското градче ни беше събрало и то изкова приятелството ни с Любо. Дългогодишно приятелство за цял живот.
Не бяхме се чували и виждали с Любо 45 години. Развод с първата му жена, скоро след като завършва Университета. Втори брак. Заминава с втората си съпруга Вяра Чолакова през 1990 г. за САЩ и там се установяват. Тя е двигателят на това заминаване. Той не говори английски. Той е поет! Цялата си поезия пише само на български език. Пробва да пише на английски. Не става. От втория си брак има още двама сина - Мирослав и Гео. Обича много и трите си момчета.
Прекрасни са стихотворенията му, посветени на синовете му! Забележителна е тази любов между баща и син, описана в поезията на Любо Николов. Бях силно впечатлена от тази тема в поезията му. Той е първият поет, който аз чета и който говори за мъжката любов, за бащината любов между баща и син. Бащата, който говори за своята любов към синовете си. А не обратното.
Силно ме впечатли новаторството в поезията му - а именно благодарният на своите малки синове баща! Тук мъжката тема почти се изравнява с женската гледна точка и това е удивителното. Не бях чела някой да възпява в поезията си любовта Баща-Син, като бащата е признателният.
Сега Любо живее в САЩ, близо до Вашингтон. Обича да кара колело край река Потомак, на C&О канал. Река Потомак заема важно място в неговата поезия. В същност каналът покрай тази река е неговият кабинет. Там са написани повечето му стихотворения. Вкъщи няма кабинет. Пише навън, покрай реката.
През лятото двама колеги от нашия курс от Факултета по журналистика това лято създадоха вайбър група. В нея се срещнахме с Любо - след 45 годишна пауза. Всеки от групата трябваше да напише кратко представяне - какво му се е случило през последните 45 години в живота му.
На снимката:Любо Николов (в средата) със състуденти: поетът Златомир Златанов (вдясно) и Любо Стойков (известният днес професор и медиен експерт Любомир Стойков)
Любо писа за синовете си и за 12-те си книги с поезия. Успях да купя последните му две: “Ленива Лава” и “Ангелът на Виното”.Такава истинска поезия отдавна не бях чела. Любо пише в обшия чат рядко. Но всичко разказва в поезията си. Прочетох всичките му книги. Поет! Четях голям поет! Някои от стихотворенията е писал още по онова време, в Студентското градче, където ме върнаха спомените.
Макар че рядко пише, Любо следи общия чат всеки ден. За него думите са сакрални. Затова рядко пише. Той е много пестелив на думи. Пестелив на думи е и в поезията си.
В нашата група има талантливи пера. Любо Николов е сред най-талантливите. Убедена съм, че ще остане като Златното перо в съвременната ни поезия. Той пише класиката в българската поезия. Тихо, скромно, ненатрапчиво. Като майка си Мария. Без да е натрапчив, той гради мощно. Поезията му е съкровище. Неоткрито все още. Скромен. Но много забележителен. Тих. Но с мощен глас в Българската поезия.
Любомир Николов
ВОЛОВЕТЕ НА ДЯДО МИ НИКОЛА
Волове като риби.
Ние бавно слизаме в земята.
Те отгоре плуват
тежко, тежко.
Дните им са шумата под ореха.
Годините- зърната в бъчвата.
Изтеглят всичко:
плуг,
война,
държава…
Затънала идея ще изтеглят!
Изтриват се подковите.
Не воловете.
И подвиквам:
-Рижко, Белчо,
боси сме и тримата.
Боде ни.
Хайде да вървим по въздуха…
МЯСТО ЗА СЕЛСКИ ГРОБ
Върви прегърбена старица,
след нея крачат гологлави
мъжете с разкопчани ризи,
със кирки и лопати прави.
И чакат тя да им посочи
къде ще бъде гробът, в който
съседът й ще легне кротък.
не между чужди. А при своите.
Старицата се спира. Срича
слова, изсечени отдавна
по плочите. И коленичи
над пръст улегнала и равна.
Познава всички тук. А в село
едва познава неколцина.
И знае, че ще се пресели
и тя при тях, но догодина!
А дотогава още пъти
с мъжете призори ще идва
и ще упъти много смърти
във тая разградена нива.
Фамилиите ще подрежда-
рода от род да се не губи.
И росна кукувича прежда
със старчески ръце ще скубе.
Но някой ден ще дойде краят.
Очите й ще се обърнат.
Тогава вече ще копаят
гробарите, където свърнат.
1979 г
ГАРВАН
Кръжиш над осланеното поле
и все по-близо до земята слизаш.
Дочувам вече черните криле
задрямалия въздух как раздвижват.
Описваш кръг и падаш в угарта.
Главата ти е тъмна и изящна.
Сияят меко твоите пера.
В очите ти припламва синкав блясък.
Балкански гарван- малък лешояд.
( Тук лешоядите са дребни, но са много.)
Ту в орехче, ту в нечий череп млад
забиеш клюн- безмилостен и огнен.
Не бюста на Палада- буца пръст
е твой престол и вдигнал се в небето,
висиш над нас като ръждясал кръст,
изтръгнат от черковните кубета.
В браздата важно крачиш и мълчиш.
И взирам се във теб, замислен гарван,
със същите очи, които ти
би изкълвал за миг, ако ти паднат.
ДЮЛЯ В ДВОРА
Дървото е иконостас.
И тия дюли ту са нимби,
ту скрити зад листа лица
на младенци и херувими.
Листа. Потрепват. Шумолят.
И духне вятър и разголи
свенливата и пищна гръд
на кърмещата Богородица.
Кадилници. И в тях- тамян.
Тръпчива есенна отрова.
Какво ли още има там,
зад позлатената обкова?
Казани има. От бакър.
Дим има. Огнена стихия.
И ноздри, пърлени от дъх
на върла дюлева ракия.
ПОД ОРЕХА
В памет на Андрей
Под ореха ракия пием.
С теслата орехи трошим.
Като в забравен стих от Лилиев,
пара над шумата дими.
Мъглица есенна. Завеса.
Отвъд ни вест, ни знак, ни звук.
Къде са мъртвите? Къде са?
Допреди малко бяха тук.
Димят градините посърнали.
Море от бурени. Море!
Ветрец по някой орех брулне.
И всичко живо пак замре.
Отдавна тръгнал, още слиза
от клон на клон бакърен лист.
И към небето се изнизва
животът – дим. И спирт летлив.
БАЩИНСТВО
С глава на моята възглавница
малкият ми син помахва с ръка и заспива.
Думичките “Лека нощ”
още трептят върху устните му.
Дясното му коляно
леко докосва гърдите ми.
Нужна ми е малко светлина.
Ставам и повдигам щорите.
Само два пръста, колкото да запиша:
“Така и звездите в небесния зид
се крепят една на друга и не падат.”
БУЧИНИШ
Отровата на бучиниша
пчелите до една опи.
Навеждам се. Прашеца вдишвам.
И вече свят ми се върти.
Върти се млада и зелена
вселената около мен.
И аз самият съм вселена.
И като нея съм зелен.
Танцуват църкви златоглави.
Кръст в облаците се върти.
И бучинишът прецъфтява.
И пръска семе. И цъфти.
*******************
Цял ден съм брулил орехи. Ръце
не ми останаха по клоните да бия.
И гледам как - по-нежен от перце -
лист пожълтял из въздуха се вие.
Извива се, поклаща се, трепти
под слънцето, замаян от наслада.
Изсъхнал лист, как бавно падаш ти,
как бавно падаш ти,
как бавно
падаш.
ЛОПЕНИ ПОД ЧЕРНОГЛАВ
Слизаш,
планина широкопола,
Свещи във ръцете си
държиш.
Вятърът не ги гаси.
Дъждът
капе
върху тях
и ги разпалва.
Жълти облаци.
Огньове по чукарите…
Мъртвите са някъде наоколо.
Напиши коментар