0
Кои сме ние
Семейният ни живот започна преди 45 години. И двамата сме завършили журналистика, тръгнахме от най-ниското стъпало в занаята - репортерството, което всъщност не е длъжност, а състояние на духа, и постепенно израствахме в занаята. И никога не спряхме да пишем.
Данка Василева е била репортер в “Отечествен фронт”, първи зам. главен редактор на в. “168 часа” и в. “Сега”, главен редактор на сп. “Сега”, в. “Експрес”, агенция “Блиц” и в. “24 часа”, сега е директор на 24chasa.bg - най-големия новинарски сайт на български език.
Евгени Петров работи последователно в БНТ, за кратко в “Учителско дело” и след това във вестник “Народна младеж”, където израства от репортер до главен редактор. Ръководи и седмичника “Диалог”. През 1991 година създава вестник “Пари”, чийто издател и главен редактор е до 2000 година. Работи още като зам. главен редактор на “Стандарт” и директор на вестник “Експрес”. Създава и до 2020 година списва електронния коментарно-информационен вестник “ВеВести”.
***
Аз съм си русенска до живот. Въпреки че живея вече почти 50 години в София. Издала съм си тази „присъда”, защото обичам Русе – благодарение на него съм това, което съм днес. Съпругът ми Евгени Петров е трето поколение софиянец. На такива като него често се налага да напомням, че когато София е станала столица, е имала само една калдаръмена улица, а по това време Русе е бил малката Виена.
За пътешествия се размечтах, още докато учех в русенската Английска гимназия. Там се запалих по историята и археологията. И от тогава си имам списък „must see” – на местата по света, които искам да видя. По времето на соца обаче това беше невъзможно – не ни пускаха да излизаме в чужбина, особено в несоциалистическата. Затова тези пътешествия на мечтите правим сега.
Когато с мъжа ми решихме да опишем морските си пътешествия, вече се бяхме завърнали от петия си круиз. Едва ли щяхме да го направим, ако не бяха настойчивите съвети на хилядите ни приятели в социалната мрежа “Фейсбук”, където споделяхме снимки, кратки клипове и впечатления от местата, които посещавахме. Много от тях ни благодаряха, че ги правим съпричастни с нови и непознати държави, бит и култура, световни забележителности, навици и традиции и сравненията с родната реалност, които съпътстваха повечето ни публикации. Нарекохме книгата “Круизът - пътешествие на мечтите”, защото всеки може да си избере мечтаното пътешествие според предпочитанията и възможностите.
Много фейсбук приятели ни задаваха въпроси, свързани със стари стереотипи за круизите. Прилежно отговаряхме и във фейсбук, и в месинджър. Първото притеснение бе свързано с цената. Втората половина от въпроси си бяха съвсем битови. Тогава ни стана ясно, че има нужда не само от пътепис за круизи, а и от практически пътеводител как да си ги организираме. Но първо отговорихме на притесненията:
1. Вярно ли е, че е много скъпо
Разбрахме, че въпросът се нуждае от подробно обяснение, когато една жена с престижна професия, добре платена в чужбина, написа: “Откъде вие, двама журналисти, имате толкова пари? Моят партньор казва, че за да идем на круиз, трябва да си продадем къщата!”.
Има и много скъпи круизи, вярно е - луди пари струва да наемеш апартамент на луксозна круизна яхта. Но има и едноседмични пътешествия из Средиземно море за по 300 евро - в цената освен каютата влизат храната, сокове, вода и филтърно кафе. Същата е цената и за една седмица на Карибите, но там вече самолетният билет е скъп.
Но има много промоции, черни петъци, новогодишни и коледни отстъпки, бонуси за ранно записване или оферти в последната минута. Всеки може да си го позволи - дори пенсионер с 1500 лв. пенсия. В книгата обясняваме как да стане това. И от какво и как може да се спести.
2. Толкова много хора - сигурно е голямо гъчкане!
Не се усеща. Никъде няма опашки, освен за музикалните клубове. Ресторантите и баровете са много, не се налага да се “гъчкаш”. На басейните винаги има свободни шезлонги и кърпи, сервитьори постоянно разнасят напитки, докато се печеш на слънце.
3. Корабът клати, ще хвана морска болест
Не, не клати. Освен ако не прекосяваш океана и попаднеш в силна буря, но дори и тогава не е страшно. В търбуха на чудовищния лайнер има огромни жироскопи, които балансират. Движиш се, все едно стъпваш по твърда земя.
4. Ами ако корабът се удари и спасителните лодки не стигат като на “Титаник”?
Спасителните лодки са достатъчно, представляват доста големи катери, затворени и с прозорци, имат двигатели и екипаж - спокойно може да бъде дочакан спасителен кораб. Но определено такива катастрофи стават много рядко. Последната беше преди 20-30 години, когато един круизен лайнер заседна, защото твърде много се беше приближил до брега.
5. При толкова много хора на борда сигурно обслужването е много лошо, пък и знаем какво е “олинклузив”...
Обслужването е превъзходно. Съотношението пътници - персонал е 2:1, на някои по-малки кораби дори 1,25:1. Персоналът е специално обучен - на втория ден ти знаят името и какво обичаш да хапваш и пийваш, като те видят, ти се радват като на близък приятел. Камериерът научава поздравите на родния ти език, за да те посрещне с тях.
Манджите са почти гурме - нямат абсолютно нищо общо с олинклузива по нашето и съседните морета.
6. Не е за мен, защото съм пушач
Тук вече ситуацията е сложна. На европейските лайнери има място за пушене, обособено на горната палуба до басейна и бара. Седиш си, пиеш си питието и се тровиш спокойно. По американските кораби обаче е ужасно.
Пушачите са натикани в малки затворени “душегубки”, където понякога дори спират вентилацията. Според пушача Евгени - дори това се понася.
7. Круизите са само за пенсионери
И това не е вярно. Ние описваме главно такива круизи, защото ходим в топлите страни в ранна пролет и късна есен, когато ходят пенсионерите. Но през ваканциите има круизи, пълни с деца. Има и младоженски круизи и такива за самотници, и коледни, и новогодишни за цялото семейство. Всеки може да си избере каквото му харесва.
На всички тези притеснения сме отговорили по-подробно в книгата, откъс от която ви представяме тук.
Заглавие на откъса от книгата
Шарки от пейзажа на корабния плаж
Подзаглавие
На лайнера клиентът е цар, обслужването е перфектно, сравнението с българската действителност не е в наша полза
При круизите има дни, в които акостирате на някое пристанище и денят ви е предвиден за екскурзия, ако сте я предпочели. Практиката сочи, че по време на средиземноморските или карибските круизи и кратките пътувания кажи-речи всеки ден сте на някое място, на което да слезете на сушата и да го разгледате. Но при по-дългите круизи, времето прекарано в открито море, т.нар. „at sea“, нямате друго занимание, освен да отидете на басейните. Тези „морски“ дни като цяло са едно към едно с броя на посещенията в различни държави, или иначе казано на този конкретен имахме общо 10 дни за лятна морска почивка, за която при тези условия бихме платили по родното Черноморие най-малко по 1500 до 2000 лева.
Като журналисти знаем например, че цената на шезлонга и чадъра са вечна тема за дискусии и обект на репортажи от големите медии, та да кажем: шезлонгът естествено е безплатен, както и хавлиените кърпи…
Можете да си вземете една, две, или дори три, никой не ви пита защо са ви.
Що се отнася до чадърите – има ги навсякъде, но освен това, ако ви напече много слънцето, можете просто да се поприберете на сянка под горната палуба. В края на пътуването единият от нас беше шоколадово кафяв и не помни да е почернявал толкова през последните 20 години.
Сега – малко за обслужването на тази удивителна релакс-територия. Малко, защото впечатляващият начин, по който е организирано и изпълнено всичко по обслужването ви на борда, ще изисква отделно внимание.
Да приемем, че часът е около 11 корабно време, вече сте „на плажа“ било с книга в ръка, било със слънчезащитен крем, а най-често и двете. За да изпиете първия си коктейл, можете или да отидете до някой от двата бара около басейните, или да си поръчате примерно мохитото на някое от момчетата, които непрекъснато обикалят около шезлонгите. За да го опишем, макар и бегло, ще прибегнем до нашенските, български примери. Лежите си на пясъка и покрай вас минава мургав загорял младеж и вика: „Царевицааа, кукуруз” и евентуално, ако го е научил на румънски… Вдигате ръка, идва младежът, вика „дай 3 лева“, дава ви кочана царевица и си заминава. Същата работа и със сладоледаджията. Освен останалите разлики, съществената е, че тоя с царевицата и другият със сладоледа минават, когато те решат, докато на кораба, (така беше и на предишните ни круизи), келнерите на борда всяка минута са на ваше разположение. Изобщо разликата е като между москвича и мерцедеса.
Тези момчета, предимно от Филипините, Малайзия, Сингапур и други южни държави, са любезни, стриктни и бързи. И онова, което сме длъжни да отбележим, е как тази любезност и отзивчивост ражда ответната любезност и от самите туристи. Трудно е да го обясним, но това по един магически начин сякаш стопява разликата в статута и в известен смисъл се получава едно приятелско отношение между „двете страни“.
Те ви казват „Да, сър“, вие отговаряте с „Благодаря“.
А след няколко дни хората вече се познават. Няма да забравим отношението към нас по време на първото ни плаване с „Азамара“. На третия ден, приближеше ли се Евгени до бара, и барманът, запомнил вкусовете му, го посрещаше с въпросителното: „Текила сънрайз, сър“?
Тук ще направим едно задължително уточнение: престоят на кораба с платен пакет за алкохол, интернет и няколко ресторанта изобщо не означава, че половината кораб се налива и ходи пиян по палубите. Който разбира от коктейли, знае, че т.нар. твърд алкохол в тях е около 30 грама и дори впечатляващите три коктейла до обяд, (което рядко се случва), описани иначе като голямо напиване, всъщност са 100 грама, или една нашенска ракия. Нищо повече. А бирите са по 330 гр. Никаква половинка, както е у нас. Две чаши вино за вечеря са стриктно по около 150-170 грама, но не и 200…. Иначе казано, „Совите не са това, което са“. Е, ако решите да се напивате, няма проблем, но не за това сте дошли на подобна екскурзия. Между другото, за алкохолен туризъм се препоръчват или северните дестинации, или коледно-новогодишните круизи.
Та тези приятни и чевръсти момчета са почти навсякъде на култовата 16-а палуба. Освен с табла/поднос, те имат и по един таблет. Подобни устройства има по две и на баровете. Отстрани на таблета – електронен четец. Давате си
вездесъщата магнитна карта, която е второто ви „аз“ на кораба,
барманът вижда вашия статут и отбелязва поръчаното питие. Било коктейл маргарита, чаша розе или кола без захар.
Не знаем в този обещан диалог какво си мислите по въпроса, но обучението на целия този обслужващ персонал - от любезното отношение към туристите, през познаването на това, което се предлага, до свободното боравене с помощни електронни устройства, е впечатляващо. Оказва се, че компаниите си организират школи за обучение на персонала в държавите, от които обикновено набират хора. Там момчетата и момичетата кандидатстват, обучават ги, подбират най-добрите и ги пращат по корабите.
Никакви сравнения с нашата действителност не могат да се правят, защото ще бъде несправедливо. У нас просто няма необходимост от толкова нова и мащабна организация на обслужването в който и да е хотелски комплекс, с някои малки изключения. Същевременно си даваме сметка колко полезна е цялата натрупана информация за мениджмънта. С тези данни кой какво и колко консумира могат да си направят перфектната организация и на снабдяване, и на цените на пакетите за алкохол. Същото, естествено, важи и за интернета. У нас, а и по други страни в Европа, в подобни случаи ви дават по една пластмасова каишка на ръката, за да се знае вашият статут в хотела, или ресторанта. Да, но този статут може да се види от всеки ваш съсед, което не е много ОК, да не кажем хич. На борда всичко е записано в картата ви и никой, освен сервитьорът и администрацията например, не знаят къде ви е каютата, за какво сте платили и т.н. Дребен, но важен детайл, който показва колко стриктно е мислено за всичко. Друг
белег на правилото, че клиентът е цар, е че тези момчета ти вървят „по петите“
и прибират вече празните, най-често пластмасови чаши. Важно е, защото у нас нещата са много по-различни и все още се колебаем дали нашите навици не са по-правилни. Просто в един спа център във Велинград, или край басейна на някой черноморски курорт, поне от криво разбрано неудобство и наложени традиции, изобщо няма да ни хрумне да си оставим чашата до шезлонга, или просто ще я отнесем до кошчето. Но си мислим още, че така сме научени още от времето на соца - не персоналът да е в услуга на вас, а вие едва ли не да се молите на персонала. На круизния кораб вие можете да си преместите шезлонга в която посока си поискате (ако гоните слънцето), докато у нас някой ще ти каже: „Забранено е местенето на шезлонгите“, можете да се местите от един на друг свободен, ако ви е по-удобно, и това се приема за напълно нормално. И да, като си изпиете коктейла или чашата вино, можете просто да си я оставите до шезлонга, а келнерите без проблеми я прибират. И пак по отношение на възпитанието, манталитета и различията, поне с навиците на американците.
В басейните, които между другото са с морска вода и напълно справедливо е да кажете, че сте се къпали дни наред в океана, хората масово влизат не само със слънчеви очила и дори шапки. Влизат и с тениски. А някои дори и с маски на лицето, подобни на тези на спецчастите, но бели, или цветни. Говорихме с един от тях – обясни, че си пази лицето и тялото от слънцето, защото имал кожни проблеми. Но на никого от служителите и през ум не мина да направят забележка на някой от тях, че е забранено влизането в басейна с дрехи. Е, вярно, че за десетина - дванайсет дни около басейните не видяхме поне един
да се засили и да се пльосне по задник, изплисквайки половината вода с вика: „Тексас, Тексас“
и тупайки се по косматите гърди, но по отношение на дисциплината имаме някои условни различия. Освен ако не сме заразени в мисленето, а оттам и в поведението си, от леко робската психика все да питаме кое е разрешено и кое не.
Ами разрешено е. Половината туристи мъкнеха чинии с всякаква храна наляво и надясно от баровете и закусвалнята по каютите, както и питиетата си, които очевидно предпочитаха в един момент да изпият на залез на балкона, но никой не им забраняваше. Е, у нас по ресторантите има доста яки табели: „Забранено е изнасянето на храна извън ресторанта“, но очевидно круизната практика не е такава. И най-дразни в нашите, български условия, тази милиционерско-заповедна форма, която се крие под това „забранява се“.
Що се отнася до джакузитата, честно казано това е нещо като „водна маса“, на която хората „сядат“ и си говорят по половин час и повече, пиейки си питието, въпреки че има табелки, че не се препоръчва… Но не се забранява. Има разлика. И разбира се, няма сервитьор, или какъвто и да е друг служител, който да ги смъмри. Изобщо понятието „забележка“ е нещо, което отсъства от речника и поведението на персонала. (Освен ако не те хванат на местопрестъплението да пушиш на забранено място.)
И ако можем с примерите дотук да ви предадем усещането за свобода, независимост и внимание, ще сме свършили трудна част от работата си.
Напиши коментар